Всички тела излъчват електромагнитни вълни в резултат на термично движение на своите елементарни градивни частици — атоми и молекули. Това излъчване е наречено термично и е с различна дължина на вълната. При високи температури телата излъчват достатъчно видима светлина и започват да светят. В зависимост от степента на нагряване те излъчват червена или бяла светлина. Примери за това има достатъчно около нас — обикновената свещ, електрическата крушка, камината или електрическата печка. Светлина могат да излъчват и някои йонизирани газове в условията на електрически разряд — различните видове неонови и луминесцентни лампи, живачните и натриевите лампи от уличното осветление. През последните 30 години се разработиха и лазерни светлинни източници.
За да разберем как се образува и излъчва светлината, трябва да си припомним, че материята е съставена от атоми.
Атомът се състои от относително голямо ядро, включващо определен брой положително натоварени частици, наречени протони. Ядрото е обкръжено от определен брой много леки частици, наречени електрони, всеки от които е с отрицателен електрически заряд. Възприето е схващането, че електроните обикалят около ядрото в строго определена орбита по подобие на планетите в слънчевата система.
Всеки електрон се върти в своята орбита, когато е в нормално устойчиво състояние. При определени условия той може да премине в по-външна орбита. Например, ако атомът е загрят до много висока температура или подложен на електромагнитно въздействие, електроните му могат да “погълнат” достатъчно енергия, за да “прескочат” в съседна орбита, по-отдалечена от ядрото. Тогава казваме, че атомът е във “възбудено” състояние. Възбуденото състояние е временно и неустойчиво и може да продължи, докато трае външното въздействие. След прекратява? не на въздействието електроните се връщат в своята първоначална орбита, която е устойчива, и излъчват излишната енергия. Много често тази енергия се излъчва във вид на електромагнитни вълни във видимата област (светлина).
Степента на възбуждане на електроните в голяма степен определя вида на електромагнитното излъчване. Този процес вече може да бъде управляван в такава степен, че да се получат електромагнитни вълни с предварително зададена дължина — рентгенови лъчи, ултравиолетови, инфрачервени, лазерни. На? пример, рентгеновите лъчи имат много малка дължина на вълната и много висока енергия. Другата крайна част на електромагнитния спектър — радиовълните — имат дължина до няколко километра и носят най-малка енергия. По средата е разположена тясната ивица на видимата светлина с дължина на вълната 400—750 нм. Само това електромагнитно излъчване е способно да стимулира човешкото око и да предизвиква усещането за видимост.
Слънчевата светлина, която ще бъде подробно разгледана в следващите разлели, съдържа електромагнитно излъчване от целия видим спектър на електромагнитните вълни и се възприема като бяла. Но слънцето излъчва електромагнитни вълни с други дължини, които не достигат до повърхността на земята с интензивността на видимата светлина.
Исак Нютон (през 1676 г.) е първият човек, който открива, че бялата светлина представлява смес от дължината на вълните на всички цветове на спектъра. Той пропуска сноп слънчева светлина през призма и наблюдава, че тя се разделя на всички спектрални цветове. Въпреки че спектърът е непрекъснат, всички цветове се сливат и преминават плавно един в друг, Нютон ги разделя ясно на седем спектрални цвята по аналогия на седемте нотни знака на нотната стълбица.
Нютон доказва също, че оцветените светлинни лъчи могат отново да се превърнат в бяла светлина, ако се пропуснат през призма, подобна на първата, но обърната обратно.
Според него спектралните цветове, които съставляват бялата светлина, са: червен, оранжев, жълт, зелен, син, тъмносин, виолетов. Явлението се нарича дисперсия на светлината и се обяснява по следния начин: бялата слънчева светлина преминава през въздушното пространство с почти еднаква скорост. При поставяне на преграда (в случая призма) различните дължини на вълните, обуславящи отделните цветове, преминават през призмата с различна скорост. Малките дължини на вълните имат по-голяма дисперсия, отколкото по-големите дължини. По тази причина виолетово-синята част на спектъра е с по-голямо отклонение (по-голямо пречупване) от червено оранжевата. Подобно обяснение има и небесната дъга след дъжд. Малките дъждовни капчици играят ролята на призма, която разлага бялата светлина на спектралните съставляващи цветове.
Спектралните цветове са подредени винаги по един и същ начин и имат следните дължини на вълните:
виолетова -- 400 -- 430 нм
синя -- 430 -- 490 нм
зелена -- 490 -- 550 нм
жълта -- 550 -- 590 нм
оранжева -- 590 -- 620 нм
червена -- 620 -- 700 нм
Общоприето и доказано е, че спектралните цветове са 6, а не 7, както е било предложено от Нютон. Направено е сливане на двата сини цвята (син и индиго), като е разширен вълновият диапазон на синия спектрален цвят. Преходът между двата сини цвята е плавен и трудно може да се определи точна граница между тях.
В своя трактат “За душата” Аристотел пише: “Цветовете по приятното въздействие на хармонията си могат да се съпоставят с музикалните съзвучия и да бъдат взаимно пропорционални”. След китайския музикален цветоред в Западна Европа също се правят опити още от XI в. Във Франция от Кастел се създава цветна музика за клавесин.
Да се изразяват чрез цветовете текст и музика, като се търси хармония, се правят опити и днес. Въздействието на цветовете непосредствено върху емоционалното състояние на човека датира също отдавна. Например Гьоте, един от основоположниците на теорията на цветовете, е направил редица опити. Като наблюдава пейзажи през цветни стъкла, той описва емоционалния ефект по следния начин: “При наблюдение на зимен пейзаж през жълто стъкло окото се радва, сърцето се разширява, настроението се повишава, сякаш има полъх на топлина. Ако се наблюдава през червено стъкло, се създава усещане за грубо насилие, през синьо стъкло — печал, през виолетово — непреодолима печал, през оранжево — радост, през пурпурно — ужас, през зелено — покой”. В своя труд “Учение за цветовете” той пише: “В моя век аз съм единствен, на когото е известна истината в трудната наука за цветовете — не мога да не придавам на това огромно значение — това ми дава чувство за превъзходство над много други”.
Гьоте се спира на 6, а не на 7 цвята, както е при Нютон. Два цвята — жълт и син — са разположени по хоризонтала. Това е първата “характерна” двойка. Тя е основа на цветния триъгълник на върха, на който е пурпурният цвят.
Над жълто синьото е поместил втората характерна двойка — оранжево виолетовата, а най-отдолу е плебейският зелен цвят.
В шест цветния кръг Гьоте е установил три типа двойки хармонична, характерна и нехарактерна.
Хармоничната двойка придава цялост, която умиротворява и успокоява духа. Характерната двойка изразява борба, няма хармонично съгласие. Нехарактерната е груба, противна, отблъскваща. На тази база Гьоте различава три типа колорит — могъщ, нежен и блестящ. В могъщия преобладават активните мажорни червени цветове; в нежния — пасивни, минорни, зелено сини; а в блестящия се съчетават хармонично мажорните и минорните цветове. Гьоте прави опит да определи и характера на човека в зависимост от цветовите предпочитания. Въпреки опитите да се утвърдят нормативно тези цветове, теорията на Гьоте е обект на обсъждане, отрицание и усъвършенстване в продължение на 200 г.
Ролята на цветовете върху психо-емоционалната сфера на човека може да се опише последния начин:
Белият цвят действа приповдигнато и възвисяващо и има най-здравословно влияние. Затова и вътрешно болничната обстановка е в бяло. Белият цвят подтиква към благодарност, чистота, пълна власт над себе си.
Розовият цвят предизвиква любов и чувство на радост, подмладяване, дружески отношения. Розовото е цветът на хуманизма, на предаността.
Оранжевият цвят е наречен душата на енергията. Той насочва към дълбокомисленост, уравновесеност.
Златисто оранжевият цвят засилва мъдростта, мисловната дейност, дава духовна енергия, прогонва страха и води до радост и оптимизъм.
Лимоненожълтият цвят стимулира умствената дейност и творческите способности.
Всички нюанси на синия цвят влияят благотворно върху човека, предизвикват вдъхновение, духовност, честност, миролюбие.
Зеленият цвят влияе върху растежа, възстановяването на организма, предизвиква надежда, покой, чувство за изобилие.
Виолетовият цвят е символ на скромност, обожание, духовност, физическа сила и воля.
Кафявият цвят е символ на земята, предизвиква усилия и желание за дела, за постоянство.
Сивият е цветът на болестите, а нюансите с черния показват безчувственост, мъка, загуба.
Психофизиологичното въздействие на цветовете е най-различно и засяга възприятията за пространствени размери, отдалеченост, приближеност, чувство за топло и студено, за спокойствие, нервност, възбуда.
Това широко се използва в киноиндустрията за въздействие и силно внушение върху зрителите. Многобройни са примерите на специалните ефекти, създавани по този начин ( „Кръстникът“ , „Инспекторът и нощта“, „Списъкът на Шиндлер“, „Седем“, „Всичко е любов“ — бълг., „Всичко е любов“ — амер., „Лавина“, „Маргарит и Маргарита“, „Да живееш на инат“, „Коса“, „Обратна тяга“, ...)
Руският учен Ф. Юрев систематизира цветовите символи по някои общи признаци:
1. Асоциативен
бяло — светлина, сребро, черно — мрак, земя
жълто — слънце, злато, зелено — природа и т. н.
Благодарение на натуралистичната асоциативност, във всички култури и времена асоциативните признаци са най-трайни.
2. Асоциативно кодов
бял — светлина, духовност, чистота
черен — поглъщане, тежест, материалност
червен — атрактивност, страстност
зелен — спокойствие, безопасност
3. Кодови цветни символи
Тук цветът няма сходство с определен обект, например най-обикновената, проста комбинация от цветове на светофара:
зелен — тръгни, червен — спри, жълт — подготви се за промяна.
Широко разпространени са разноцветните комбинации във флотата, унифицирани за цял свят.
Един от най-задълбочените изследователи на учението на Гьоте за цветовете, Рудолф Щайнер, като се абстрахира от физическата основа на теорията на светлината и цветовете, предлага оригинално тълкуване на цвета като изразно средство. Той анализира въздействието на цветовете както като самостоятелно присъстващи в картината, така и като взаимодействие между тях.
Р. Щайнер препоръчва следния опит: върху картина, нарисувана в зелен цвят, да се нанесат последователно три други цвята — червен, розов и син. В трите различни случая се предизвикват различни чувства.
“Представете си, пише Щайнер, фигури в червено, розово или синьо се разхождат върху зелена морава. Гледайки първите, можем да кажем: червените фигури в своето зелено обкръжение оживяват цялата зелена ливада. Тя става по-зелена поради присъствието на червените фигури, докато зеленото става по-богато и по-живо. Би трябвало да се безпокоим, ако не сме нарисували червените фигури в движение. Те носят нещо със себе си в ливадата, което не може да бъде опазено неподвижно.
Втората картина — розови фигури върху зелена ливада — е напълно хармонична. Те могат да останат неподвижно там завинаги, защото розовото няма вътрешна връзка със зеленото.
Сега да погледнем третата картина — сини фигури върху зелена ливада. Зеленото не остава непроменено, синьото започва да разпилява зеленото, зелената ливада е парализирана, тя добива синкав оттенък. Сините фигури по-скоро изглеждат като призраци, те се опитват да отнесат зелената ливада в бездната.
Червените фигури активизират зеления цвят, те трябва да тичат наоколо — кръг от червени фигури, танцуващи на зелена ливада, биха изглеждали твърде правдоподобно.”
Опитът на Р. Щайнер му позволява да достигне до обобщения, които, без да се разглеждат като ограничения, могат да бъдат полезни за всеки художник в стремежа му за постигане на естетически и философски внушения.
“С розовото може да се борави само като с вид настроение, където е немислимо поставянето на граници. Това е истинско преживяване за всеки, който има чувство за цвят”. Зеленият цвят според него позволява да се ограничи в точни граници, той дава възможност за точно описание и възпроизвеждане на природата. Но ако вземем жълт цвят с определени граници — това е “отблъскващо и непоносимо за художника. Душата не може да понася ограничена жълта повърхност”. Щайнер казва, че жълтият цвят трябва да блести в центъра и постепенно да избледнява в края на картината. Синьото по природа изисква точно обратното — то трябва да блести в краищата и да избледнява навътре, към центъра на картината.
Няма коментари:
Публикуване на коментар